Вече минаха пет години откакто се случи онова.Аз се преместих в друг град.Не съм виждал приятелите си толкова дълго време.Чудя се дали ще изглеждат същите.Но преди да пристигна в моя роден град нека ви разкажа защо изглеждам така натъжен.

Преди пет години бях влюбен в едно изключително,красиво и енергично момиче.Като почти всяко друго момиче,имаше няколко други момчета,които я харесваха.Но само аз ѝ бях най- добрият приятел.

Един ден случайно минавах край кафенето,в което тя работеше и видях,че я тормозят.Притекох ѝ се на помощ.Момчетата ме изгледаха много лошо като им казах да престанат да я закачат.Като усетих,че не можем да се разберем с думи,започнах да се бия с тях.Няколко клиента ни спряха.Останах в кафенето докато не ѝ свърши смяната,в десет часът,за да се уверя,че това няма да се повтори.След като си смени дрехите се запътихме към домовете си.Тогава бях участник в най- странният разговор.

–Кентаро.

–Да.

–Благодаря ти,за това че ме спаси от онези момчета.

–За нищо.Беше съвсем нормално да реагирам така.Не е нищо особено.

След кратък момент тишина,погледнах към нея.Изглеждаше натъжена.

–Сакура какво не е наред?

–Ако  аз изчезна,дали на някой ще му е мъчно за мен? – каза тя,гледайки звездите в безоблачната нощ.

–Естествено!На мен и на всичките ти приятели ще ни е мъчно.Защо задаваш такъв странен въпрос? – отговорих ѝ аз,гледайки я в прекрасните сини очи.

–А... не,забрави че те попитах! – отвърна тя,като си свали погледа от небето и продължихме по пътя пред нас.

Само ако тогава знаех какво се беше случило,със сигурност щях да ѝ помогна.Но за съжаление,когато разбрах,беше твърде късно.Никога няма да забравя онзи ден.Денят в който аз не бях до нея,а тя се нуждаеше от мен.

Майка ѝ имаше тежко заболяване.Докторите не могли да я излекуват.За съжаление,това го разбрах няколко дена след най-ужасният ден в живота ми.Той все още ме преследва в сънищата  и спомените ми.Тогава майка ѝ почина.

–Може би за това ме пита,какво ще стане ако една звезда изчезне. – мислех си аз.

По това аз бях в съседният град по работа.По едно време Сакура ми звънна.

–Ало?

–Ало,Кентаро?

–Да,кажи,нещо да би да е станало?

–Не,спокойно,нищо не се е случило.Просто исках да те питам нещо.Може ли?

–Да,разбира се.Кажи!

–Исках знам дали някога си ме обичал като нещо повече от най-добра приятелка. – каза тя с тъжен глас,като в същото време се чуваха сълзи,падайки върху легло ѝ.

–Да,обичам те.Винаги съм бил влюбен в теб,но след всичко което се случи,не можах да събера кураж и да ти кажа.А ти обичаш ли ме?

–Да,и аз те обичам,но мислех че не гледаш на мен по този начин.Мислех че ме обичаш само като приятелка. - отговори тя малко по-повдигнат дух. – Сега мога да ти кажа сбогом след като разбрах,че ме обичаш.

–Какво имаш предвид!? – отговорих аз с леко разтревожен глас.

В този момент тя ми затвори.От притеснение се опитвах да ѝ звъня няколко пъти,но тя си беше изключила телефона.Разбързах се.Отидох до гарата.Взех най-бързият влак,за да видя Сакура възможно най-бързо,но единствения влак,на гарата,беше за столицата,която не се намираше наблизо.Ядосах се и започнах да тичам.Имах коварното чувство че нещо лошо ще се случи.Бягах,бягах,но когато стигнах вече беше прекалено късно.

Всички се бяха събрали пред къщата ѝ.Забелязах една паркирана линейка.В този момент се уплаших изключително много.Онова коварно чувство,че нещо лошо ще се случи се върна,по-силно от предишния път.Затичах към вратата.Влезнах вътре и започнах да я търся.Обиколих цялата къща,претърсих всяка стая.Накрая остана само банята.Без колебание и с малка надежда,нищо да не се случи,отворих вратата.

Никога няма да забравя тази страшна,натъжаваща гледка.Тя беше във ваната,която беше пълна с вода смесена с кръвта от прерязаната ѝ вена.Скочих към нея.Прегърнах я. Заплаках,крещейки от мъка за загубеният живот на близък и заради огромната болка в сърцето ми,която все повече се превръщаше в празнина.След няколко минути я изкарах от ваната,носех я на ръце докато не излезнах и докторите от линейката я взеха с тях.Като отидох в болницата,попитах дали е добре.Един от лекарите ме извика да говори с мене.Седнахме в чакалнята,той си купи напитка от една машина в близост и ми я даде.

–Ти си Кентаро,нали? – попита ме той.

–Да.Ще ми кажете ли дали ще се оправи?Ще продължи ли да живее?

–Съжалявам,но не можахме да я върнем.Направихме всичко по силите си. – отговори той.

–Само ако бях с нея,това нямаше да се случи.Защо трябваше да съм в съседния град като трябваше да стоя тук? – казах аз гледайки към земята,със сълзи в очите ми.

Всички от болницата ме гледаха как плача.Никой не мислеше,че мъж може да плаче толкова много.Но сълзите не спираха,напротив,даже се усилваха със всеки изминал момент.Сърцето ми стана като черна дупка,която поглъщаше поглъщаше всеки красив момент,изпълнен с радост.Караше ме да забравя хубавите ни мигове заедно.

На погребението ѝ плаках без да запазя нито една сълза за мен.След него се преместих в друг град.Живях там пет години,но тъжният спомен за Сакура така и не изчезна.

Сега се връщам в градът от този спомен,който не можах да забравя.

След тези дълги години страдание започна да ми става любопитно.Защо ли се е самоубила.Това беше целта на моето завръщане.Трябваше да разбера,за какво беше онзи разговор.

Градът беше същият.Никаква промяна.Градинките бяха украсени в много цветове.Хората се разхождаха.Някои с децата си,други с приятели.Магазините бяха все така оживени.Чуваха се гласове на хора навсякъде.Единственото тихо и подтискащо място беше домът ми.След толкова дълго време се е превърнал в мрачен замък.Двора беше като гробище,на места разкопано,а на други имаше малко трева.Вътре беше тъмно,дори посред бял ден.Мебелите бяха издрани от някоя улична котка.Прозорецът беше широко отворен.

–Утре трябва да пооправя,но сега да си почина от изморителното пътуване.

Взех си един душ.Легнах и заспах.

–Кентаро!

Това беше гласът на Сакура.Само и единствено той бе така нежен.Освен това още никой не знае че съм тук.

–Сакура ти ли си?

–Да аз съм.Исках да ти кажа,че съжалявам.

–За кое?

–Чао!Дано се срещнем  отново.

–Сакура,чакай!Защо ми се извиняваш?Сакура!Сакура!

В този момент се събудих.Отначало се разочаровах,че беше сън,но поне отново я видях.Чудех се защо ми каза,че съжалява.До сутринта се опитвах да заспя.Имах толкова много неща да ѝ казвам.

Докато си мислех за нея,стана сутрин.Беше време да разчистя.Работата,обаче,беше твърде много за мен.Реших да викна някой познат да ми помогне.Дали още ме помнят.Чудех се дали викна един стар приятел.Казваше се Такамару.Може би ще дойде,ако не е зает.

Стигнах пред къщата му.Когато стигнах вратата,забелязах два некролога.Те бяха на майка му и баща му.Почуках на вратата.Едно момиче,което ми се стори доста позната ми отвори.

–Добър ден!Такамару тук ли е?

–Не на работа е.Ще се върне вечерта.Защо?

–Ами,аз съм му приятел от както бяхме малки и вчера се преместих тук.А вие коя сте?

–Аз съм жена му,Миназаки.

–Мина!Не можах да те позная.Аз съм Кентаро.

–Знаех си че те познавам от някаде!Влез,не стой на вратата.

След това последва един дълъг разговор.Разбрах че Такамару се е оженил и това много ме учуди.Като бяхме в университет,беше с различно момиче всеки ден.Сигурно никой не е предвидил,че ще се ожени за единственото момиче,което му каза не.

Времето минаваше.Вечерта дойде.Такамару се прибра.Както очаквах,и той не ме позна докато не си казах името.Обясних му защо съм тук и той се съгласи да ми помогне.Разбрах ме се в събота да почистим къщата ми.Каза ми че може да извика още някой да помага.Аз,естествено,се съгласих.

–Може да останеш тук докато не почистим къщата ти.Горе има една празна стая и едно легло.

–Не,не мога.Сигурно ставам прекалено нахален.

–Глупости!Ти си наш приятел,разбира се че не си нахален.

Не знам как се стигна до там,но останах у тях.Вечеряхме.Стана късно и си легнах.След като заспах,сънувах Сакура отново.

–Кентаро!

–Да,Сакура.

–Искаш ли да сме заедно?

–Да!Винаги съм го искал.

–Аз не мога да дойда при теб,но ти можеш да дойдеш при мен.

–Как?

–Трябва да умреш.

Събудих се по рано от всички.В главата ми думите ,,живот‘‘ и ,,смърт‘‘ се бореха.За съжаление смъртта спечели.Заблуден от мисълта да видя Сакура реших да се самоубия.

Излезнах от къщата.Разхождах се по празните улици на града,огряти от уличните лампи.Видях една полу завършена постройка и реших,че от  там ще скоча.Качих се най-отгоре.Гледах безстрашно напред.Спомените за Сакура минаваха през очите ми.Заплаках.Мислех си дали тя наистина иска да се самоубия.В този момент се чу женски глас.

–Не мисля,че е искала да скачаш.

Забелязах че на няколко крачки от мен седеше едно момиче.Вятърът минаваше през косата ѝ.Лицето ѝ блестеше от лунната светлина.От леко зачервените ѝ очи изглеждаше че е плакала.Може би и тя си мислеше за самоубийство.

–Да.Може би е така,но аз искам да я видя колкото може по-скоро.

–Всеки сам решава какво да прави с живота си,но сигорно много ще натъжиш няко,ако го направиш.

–Дори така да е,не мога да я остава сама в Рая.

–Завиждам ѝ.Имала е добър човек до себе си,който толкова много иска да е до нея.

–А ти защо си тук?

–Историята ми не е много кратка,така че може да отнеме време да я разказвам.

–Няма проблем.Имам време.

Тя погледна към луната.Замисли се за малко и се обърна към мен.

–Мисля,че първо трябва да се опознаем преди да ти споделям нещо.Може да започнем като си кажем имената.Аз съм Леа.

–Аз съм Кентаро.

Погледнах си часовника и видях,че вече е седем часа.Сигурно Такамару и Мина са се събудили.

–Аз мисля да си тръгвам.С един приятел ще чистим къщата ми,понеже скоро се преместих тук.

–Добре.Чао!

–Чао!

Слезнах от постройката и се затичах към дома ми.След няколко минути осъзнах,че съм се изгубил.Толкова много време не съм бил тук,вече дори не помня улиците на този малък град.Някой извика името ми.Това беше Такамару.

–Какво правиш тук?

–Ами...

–Сигурно искаш сам да чистя къщата ти,нали?За твое съжаление това няма как да стане.Ела с мен,къщата ти е две пресечки надолу.

–Добре!Идвам!

Не знам как,но той ме намери.Дори не му бях казал,че излизам.Добре че ми е приятел.Сигурно щях да обикалям града няколко часа.

Няколко минути след като пристигнахме,започнах ме да чистим.Започнахме от двора,понеже беше най-мръсен.Последваха го стаите и тавана.Сменихме мебелите и пребоядисахме цялата къща.

–Толкова много работа свършихме.Само като се замисля,че работих безплатно ми става лошо.

–Извинявай за това.Ако искаш ще ти платя.

–Не бъди глупав.Не ти искам парите.Нали сме приятели.

–Тогава какво да ти дам?

–Искаш ли да отидем в бара?Ти черпиш!

–Добре.

Отидохме в бара.Изпихме по няколко питиета.По едно време осъзнах,че дойдох в този град с цел.Трябваше да разбера защо Сакура се самоуби.Чудех се дали да питам Такамару,който продължаваше да пие.Мисля че беше леко замаян от питиетата,но реших да го попитам.

–Такамару,добре ли си?

–Да не се тревожи за мен.Мога да издържа на още хиляда чашки!

–Сигурен ли си?

–Да.Абсолютно.

–Тогава мога ли да те попитам нещо за Сакура?

Той ме погледна в очите.Удари масата с всички сили.Замалко да счупи чашата.

–Бях влюбен в нея.Откакто , видях за пръв път не съм спирал да мисля за нея.Винаги съм искал да ѝ го кажа,но не можах.Понякога ми се иска да имам машина на времето.Така щях да се върна при нея.Щях да поправя всичко.

И аз бях на същото мнение,но не съществуваше машина на времето.За съжаление живота бе такъв.

Той заплака.Закри лицето си с двете ръце и проливаше сълзи.Докато го гледах ми стана тежко на гърдите.Болката в сърцето ми нарастваше.Спомените за Сакура изплуваха един по един.

–Стига ни толкова за днес.Нека се приберем. – казах аз с просълзени очи.

Вдигнах Такамару.Излезнахме от бара и се запътихме към неговата къща.Когато пристигнахме,позвънях на звънеца.

Мина излезна.Когато ни видя се развика.Като свърши взе Такамару,който заспа докато го носех.

–Извинявай,Мина!Идеята беше моя.

–Има за какво да се извиняваш!Знаеш ли колко е часа!?На всичкото отгоре се прибрахте пияни.

–Само го почерпих,понеже ми помогна с къщата.

–Другият път ще пиете сокчета! – каза тя и трясна вратата.

Исках да се прибера,но още не ми се спеше.Реших да се поразходя.Минавах по улици,градинки и се озовах на края на града.Шосето изглеждаше все едно потъва в тъмнината.Гората до него изглеждаше зловеща.Чуваше се тъжната песен на щурците.

Изведнъж ми се зави свят.Започнах да залитам.Озовах се по средата на шосето.В далечната тъмнина се виждаше приближаваща с бясна скорост кола.Припаднах.Когато се събудих,бях в болницата,целият покрит в рани.До мен имаше една жена.Тя беше заспала до мен.Мислех че съм я виждал някъде.Гледах я няколко минути.Накрая тя се събуди.Разтърках си очите.Като ѝ видях лицето се сетих коя е.

–Ти си Леа,нали?

–Да,а ти кой си?

–Аз съм Кентаро!

–Онзи който искаше да скочи от постройката?

–Да!

–Явно пак си се опитал да се самоубиеш,щом беше легнал на шосето.

–Не.Не съм искал.Просто пийнах малко повече и припаднах докато се прибирах.

–Не знаех,че живееш извън града.

–Само се разхождах до там,за да изтрезнея.

–Това някакъв нов начин ли е?Никога не съм чувала,някой до се разходи до края на града,за да изтрезнее.

–Може би аз съм го изобретил.

След разговора ни Леа си тръгна.Съмнявам се да иска да остане с някой като мен.Искам да се самоубия.Питам хората за последното нещо,което Сакура е мислила.В това няма никакъв смисъл.Дори и да разбера,тя няма да се върне.Но добре,че срещнах Леа на онази постройка.Ако беше някой друг,сигурно вече щях да съм мъртвец.Като се замисля,така и не разбрах какво ѝ се е случило.Може би някой ден ще разбера.След няколко минути един доктор влезна и ми каза,че мога да се прибирам.

В двора на моята къща видях Такамару и Мина.Когато стигнах до тях ме прегърнаха и ми се скараха.Бяха много ядосани.След като им обясних какво се е случило,Мина ми забрани да пия.

Стъмни се.Те се прибраха,а аз реших да си легна.Измих си зъбите.Отидох в хола и заспах на дивана.Сънят ми беше различен.Сакура така ѝ не се появи.От друга страна,Леа беше там.

Имаше едно дърво в едно запустяло поле.Листата му падаха едно след  друго.Гонихме се около него.Целувахме се.Прегръщахме се.Казвахме си,един на друг,че се обичаме.Това беше един необикновен сън.Накара ме да се замисля,какво ли означава.Реших да разпитам всички,които познавам.Все някой ще може да го разтълкува.Започнах от Такамару и Мина.Те се опитваха,но накрая не можаха.Питах още няколко приятеля,но и те не успяха да разгадаят съня ми.Обиколих целият град,за да ги разпитвам.За съжаление никой не успя да ми каже какво означава.

Преди да се усетя,нощта дойде.Бях отчаян.На път за вкъщи видях Леа.Тя се беше качила на една люлка.Седеше и леко се клатеше.Гледаше надолу.Лицето ѝ беше закрито от дългата ѝ коса.През няколко секунди се виждаха по една или две падащи сълзи.Извиках ѝ името.Тя повдигна глава и ме погледна.Гримът ѝ беше размазан.Сенките на очите ѝ се стичаха в две черни линии.Когато я погледнах ми се насълзиха очите.Затичах се към нея.Прегърнах я.Тя заплака още по силно.В този момент бях безсилен.Нищо не можах да ѝ кажа.Само я прегръщах.

След няколко часа,тя спря да плаче.Извади една кърпичка.Избърса си сълзите.Стана и се усмихна.

–Извинявай Кентаро!Сигурно не ти е било много приятно.

–Така е!Не ми беше приятно като плачеше,но поне накрая се усмихна.

Усмивката ѝ стана по-голяма.

–Сега като се замисля,ти защо дойде в такъв момент?Да не ме преследваш?

–Не,просто минавах от тук.

Поговорихме си още малко.Тя каза че ще си тръгва.Питах я дали иска да я изпратя.Тя каза да.

Вървяхме по един много познат път.За малко да си помисля,че тя ме изпращаше.Дори видях къщата ми.След нея само заобиколихме.Оказа се,че тя ми беше съсед.

Стигнахме до вратата.

–Еми,изпратих те,сега мисля да си тръгвам.

–Чао!

–Чао!

Стигнах до улицата и се сетих нещо.Трябваше да я попитам,какво означаваше онзи сън.Обърнах се.Видях я да тича към мен.Целуна ме и ме прегърна.

–Благодаря ти,Кентаро!С твоя помощ мога да стана по-силна.

Бях учуден от внезапната целувка.Тя се прибра.Реших и аз да се прибера.

Легнах си.Въртях се на всички страни.Каквото и да правех,не можах да заспя.Мислех само за това,че ме е целунала.Пулсът ми се покачваше.Тази картинка постоянно изскачаше в главата ми.По едно време се сетих нещо много неприятно.

–Кентаро помниш ли Сакура?Помниш ли,че тя ти каза нещо странно преди да се самоубие?

В този момент реших да наблюдавам Леа.Така ще знам,че няма да го направи.Сега можех да заспя спокойно.Нагласих си алармата.Събудих се преди нея.Изпих едно кафе и я чаках да излезе.

Тя се появи след няколко часа.Нямаше грим.Носеше една торба.Запъти се на някъде.Аз я последвах.Открих,че тя работи в бара,в който се напих като ме блъсна кола.Явно тогава не е била на смяна.Забелязах,че търсят са пуснали обява.Търсеха сервитьор.Посмислих си,че това е много добър шанс.Прибрах се.Обмислях начини да го кажа без да звучи,все едно я преследвам.Накрая реших да я питам къде мога да си намеря работа.

На следващия ден реших да я посетя в дома ѝ.Пристигнах пред вратата.Звъннах на звънеца.Тя излезе.

–Кентаро какво правиш тук?

–Ами,исках да питам някой,къде мога да си намеря работа.

–И защо дойде при мен?

–Понеже,ако питам приятелите ми,те ще ме пратят при някоя постройка.

–Разбирам.Мисля,че мога да ти намеря работа при мен.

–Наистина ли?

–Да!Естествено!Ела утре до бара и ще видиш една обява за работа.

–Добре.Благодаря ти.

–За нищо.

Тя затвори вратата.Аз се прибрах.Това беше много изморително.Никога не съм бил голям актьор,но явно съм имал талант.

На следващия ден отидох при Леа.Назначиха ме на работа.Започнах веднага.Отначало не ми хареса,но започнах да свиквам.Добре че тя беше там,за да има с кого да си приказвам.

В края на смените ни влезнахме в съблекалнята.Аз в мъжката,а тя в женската.Преоблякохме се и двамата се запътихме към домовете ни.Изпратих я.Тя се прибра.След не я и аз.Изкъпах се.Погледах малко телевизия.Доспа ми се и си легнах.

–Кентаро,кога ще дойдеш при мен?

–Сакура това ти ли си?

–Ела по-бързо!Сама съм!

–Скоро ще сме заедно.Чакай ме!

Събудих се.Сетих се,че предишния път като имах сън със Сакура,срещнах Леа след това.Може би и сега ще я видя някъде.

Излезнах.Разходих се до постройката,на която се запознахме,но я нямаше.Отидох да видя дали е в бара,но и там беше същото.Обиколих половината град,за да я търся и пак не можах да я открия.Накрая си помислих,че може би си е у тях,но изведнъж се сетих за площадката,в която я видях да плаче.Реших да мина от там на път за вкъщи.Пристигнах и я видях на люлката.Тя пак беше навела глава.Същите сълзи падаха на земята.Толкова много ми натежа на гърдите,че се скрих зад ъгъла на един блок.По едно време дочух един мъжки глас.

–Леа,къде си?Ела при мен.Нищо няма да ти направя.

Леко се подадох за да я видя.Тя стана.Огледа се и се скри зад най-близкият храст.Веднага разбрах,че заради този човек тя е плакала.

–Леа,къде си?

Той все повече я доближаваше.Тя започна да вика уплашено.

–Махай се!Не искам да съм с теб!

–Но защо?Мислех,че ме обичаш.

–Не!Никога не съм те обичала!

–Но аз те обичам.

–Спри да лъжеш!Мразя те!

–Така ли?

Той я откри.Хвана я за ръката  почна да я дърпа.Тя го молеше да пусне,но той продължи да я влаи след себе си.В този момент събрах всичката смелост в мен и се затичах към него.Изкрещях.Той се обърна и му ударих един юмрук в носа.Падна на земята.Потече му кръв.

–Ти пък кой си?Ако тя ти е хванала окото,по-добре се откажи.Тя е моя.

–Никога не съм била твоя и никога няма да бъда!

–Аз трябва да те питам кой си!Защо я дърпаш така?

–Не е твоя работа!Леа сега с него ли си?Ако е така,повече да не си влезнала в моята къща.

Той стана.Избърса си кръвта,стичаща се от носа му и си тръгна.Намразих това извинение за човек,още щом разбрах какъв човек е.

–Леа,кой беше това?

–Бившото ми гадже,вече.Сега вече мога да ти разкажа моята история.

–Твоята история?

–Не помниш ли?Като се опита да се самоубиеш и аз те спрях нали ми разказа какво ти се е случило.За твое съжаление тогава още не те познавах и не исках да ти разказвам.

–Сетих се!Добре,разказвай.

–В моето семейство аз бях единствено дете.Когато станах на седемнадесет майка ми и баща ми загинаха в катастрофа.Аз останах без дом.Скитах се по улиците.Просех за пари,за да мога да ям.На никого не му пукаше за мен.Един ден се появи едно момче,с две години по-голям от мен.Пита ме дали искам да си имам дом.По това време нямах друг избор,освен да му кажа да.Живяхме няколко години заедно.Влюбихме се.Една нощ той дойде при мен.Целуваше ме.По едно време започна да ми сваля дрехите.Аз го бутах,той продължаваше.Виках с всичка сила.Някой от съседите ни викна полицията и го задържаха в ареста.От тогава идвам на тази пощадка всяка нощ,за да плача и да се пазя от него.

–Вече можеш да спреш!

Насълзиха ми се очите.Прегърнах я.Стисках я силно,за да разбере,че вече не е нужно да го прави.Исках да изсуша всяка нейна сълза.Никой не заслужава да плаче всяка нощ.

–Ела да живееш при мен.Може би е малко прашно,но може да го наречеш дом.

–Наистина ли?

–Да.Защо не?Няма да ти позволя да останеш на улицата.

Тя обви ръце около мен.Отдръпна се малко.Погледна ме в очите и бавно си доближаваше лицето до моето.Бях безмълвен.Не можех да мърдам.Сърцето ми биеше толкова силно,че го чувах.Тя си затвори очите и ме целуна.Усещането на устните ѝ беше много приятно.Аз затворих очи и за няколко минути не можах да ги отворя.Отидохме у нас и продължихме.

На другия ден и двамата не бяхме на смяна в бара.Навън валеше и се чудехме какво да правим.Сетих се,че скоро Такамару и Мина не съм ги виждал.

–Мога да звънна на един стар съученик.Той е женен и сигурно ще доведе жена си,така че няма да си само в  мъжка компания.

–Но как ще дойдат.Виж само какъв дъжд вали.

–Имат кола.Ще дойдат.Не им пречи.

–Добре.Викни ги.

Обадих им се.Казах им да дойдат тука.Те се съгласиха.След десет минути почукаха на вратата.Отворих им.Влезнахме вътре.Насядахме около масата.В този момент Леа се върна от кухнята със сандвичи.Те я гледаха с изумление.Такамару ми каза,че трябва да си поговорим.Аз отидох с него в моята стая.

–Добре Кентаро кажи какво става тук!

–Еми,още като дойдох в града се запознах с нея.Харесах я,но вече беше с някой друг.Той я тормозеше и го ударих.Изгони я от неговата къща.На мен ми стана много неприятно,защото заради мен се случи и ѝ предложих да живее при мен.

–И от кога живеете заедно?

–От вчера.

–Може ли да ѝ вярваме?

–Да.

Отидохме в другата стая при жените.Говорехме си за най-различни неща.Минаваха часове.По едно време погледнах през прозореца и забелязах,че е спряло да вали.Казах им да погледнат.Такамару предложи да излезем да се поразходим.Всички се съгласихме и тръгнахме към центъра на града.Отпред  вървяха Такамару и Мина,а отзад аз и Леа.Те се бяха хванали за ръка,а ние само ходехме един до друг.

–Кентаро,може ли и ние да се държим за ръка? – прошепна ми Леа.

–Добре.

Хванахме се и продължихме да въвим зад тях.

И двамата се бяхме изчервили.Такамару и Мина се обърнаха.

–Ей,гълъбчета какво правите?

–Скъпи,остави ги.Не виждаш ли,че са се влюбили.

Лицата ни станаха още по-червени,заради този възглед.Те се обърнаха.В този минахме до една бижутерия.Леа спря за малко.Огледа ги.Очите ѝ заблестяха щом видя един пръстен.Той изглеждаше съвсем нормално,но беше доста скъп.Помислех си,че ще я зарадвам като и го взема,но трябваше да работя цяла година,за да си го позволя.

След разходката стана време с Леа да отиваме на работа.Пристигнахме в бара.Работихме до края на деня.Прибрахме се.Преоблякохме се и заспахме.

На сутринта се сетих,че дойдох тук със сравнително много пари.Отидох да ги преброя и се оказа,че ми трябва още съвсем малко.Излязах преди Леа да се е събудила.Отидох при Такамару и го помолих да ми даде пари на заем.Той се съгласи.Купих пръстена и се запътих към вкъщи.Прибрах се.Леа още спеше.

Погледнах ѝ лицето и забелязах една синина близо до ухото ѝ.До сега не я бях видял,понеже косата ѝ я прикриваше.Стана ми мъчно за нея.Реших да я прегърна.Тя се събуди.

–Кентаро,какво правиш?

–Исках да ти подаря нещо,но не исках да те събудя.

–Но все пак ме събуди.

–Извинявай.

–Какво искаше да ми подариш?Стана ми много любопитно.

Извадих пръстена от джоба си.Като го видя,очите ѝ светнаха.Хвана ме за главата и ме целуна.

–Благодаря ти!Толкова много го харесах като го видях,но не беше ли от скъпите?

–Не.Евтин беше.

След като го харесваше толкова много,не можах да ѝ кажа,че е скъп.

Сложих ѝ пръстена.Тя ме прегърна и ме обсипа с целувки.Толкова щастлива никога не съм я виждал.След това тя стана,облече се и излезна да се похвали на приятелите си.От усмивката ѝ разбрах,че отново съм се влюбил.За съжаление със Сакура никога няма да имам такива спомени,но какво пък.Не може постоянно да живея в миналото.Вече продължих напред.Сега трябва да мисля само за Леа и за никоя друга.Трябва всеки ден да я правя толкова щастлива,колкото беше като ѝ подарих пръстена.Любопитно ми беше дали ще успея.Дали това е едно невъзможно предизвикателство.

Докато търсех отговора,телефонът ми звънна.

–Ало!

–Ало!Кентаро кога ще идваш на работа?

–Веднага идвам шефе!